В една държавна архива има хиляди папки с документи за собственост, а в една селска къща — кутия с писма, която никой не е отварял от тридесет години. И двете са памет. Но едната ще бъде запазена, защото институцията има бюджет и сграда, а другата ще изчезне, защото наследниците ще я изхвърлят, без да знаят какво има в нея. Историята се пише по това, което е оцеляло, а оцеляването не е случайно — то следва пари, институции и нечий интерес. Затова архивът е не само памет, а и разпределение на глас: кой ще бъде чут след век зависи от това кой е записан днес.
Ето защо архивът е избирателен по конструкция. Държавата пази онова, което ѝ трябва, за да управлява и да се защитава: регистри, договори, съдебни дела, кореспонденция с подчинени. Тя не пази онова, което не ѝ трябва: домакински сметки, детски рисунки, списъци на купувачи в малък магазин. Оттук в историческите извори обикновено преобладават гласовете на хора, които са имали причина да пишат на институция — и на институции, които са имали причина да записват. Поради това историята на бедните е трудна за писане не защото е безинтересна, а защото източниците са малко и разпръснати.
Втората причина за изкривяването е грамотността. Дълго време да пишеш е било умение на малцинство. По тази причина дневниците, които днес четем с интерес, са писали хора с образование и време — а не тези, които са работили от тъмно до тъмно. Това не прави дневниците неверни. Прави ги представителни за една много тясна част от обществото и подвеждащи, ако ги четем като картина на цялото. Именно поради това изследователят трябва да чете не само какво пише, а и кой го е писал и за кого е бил предназначен текстът.