Всеки, който е писал на български под диктовка, познава паузата преди „ъ“ или „я“. Ръката се спира, погледът се връща назад към началото на изречението, а в главата се върти правило, което помниш наполовина. Точно в тази пауза се вижда какво прави правописът. Той не те учи да говориш — ти говориш отдавна. Той те задължава да напишеш думата така, че непознат читател да стигне до същия смисъл без да те пита. Правописът е договор между хора, които никога не се срещат. Затова е странно, че за правописа се спори толкова ожесточено — все едно се спори за нещо лично.
Основата на договора е стандартизация. Ако всеки пише по слух, две думи с еднакво звучене се сливат, а една дума с две значения се раздвоява. Затова правилата групират и разграничават: едно и също нещо се пише по един начин навсякъде, а различните неща — различно. Печалбата е скорост на четене. Окото разпознава цялата форма на думата, без да я срича, и това работи само ако формата е предвидима. Поради това правописът е всъщност инвестиция в бъдещото четене, платена от пишещия сега. Инвестицията обаче се плаща от децата, които още не разбират защо им е нужна.
Втората функция е по-малко очевидна: правописът пази следи от история. Българският пише букви, които вече не се произнасят по същия начин, и пази разлики, които в речта са изчезнали. Това изглежда като неудобство, но носи информация — за произхода на думата, за родството ѝ с други думи, за това как е звучала преди векове. Когато опростяваш, печелиш учене и губиш тези следи. Няма реформа, която да вземе и двете. Всяка промяна е избор кой исторически слой да остане видим. Ето защо старите текстове се четат по-лесно, отколкото се чуват, и това е цената на писмеността.