Има стар пример с прошка, който се разказва в часовете по език. Изречение от няколко думи, в което една запетая решава дали някого пускат, или го убиват. Примерът е преувеличен, но работи, защото показва нещо вярно: пунктуацията не е украшение, а инструкция за четене. Тя казва къде да спреш, къде да поемеш дъх, кое е пояснение и кое е главното. Когато я няма, читателят сам измисля ритъм — и често измисля грешния. Затова е добре да се провери как звучи текстът, преди да се каже, че е зле написан.
Механизмът е свързан с това, че писменият текст няма интонация. В речта ти помагат гласът, паузата, повдигането на вежди. В писмото всичко това трябва да се преведе на знаци. Затова пунктуацията работи на две нива: граматично, като разделя частите на изречението, и смислово, като показва кое е важно и кое е добавка. Двете нива понякога се сблъскват и тогава се появява онзи тип изречение, което е вярно по правилата и неразбираемо на практика. Именно там започва работата на редактора. Редакторът чете на глас — ухото хваща това, което окото е пропуснало.
Втората функция е темпото. Дълго изречение без запетаи изморява, защото окото търси къде да отдъхне и не намира. Обратно, късо изречение, повторено много пъти, звучи отсечено и нервно. Ето защо пунктуацията е и стил: с нея се управлява скоростта на четене. Автор, който иска напрежение, пише късо. Автор, който иска течение, пише дълго и слага запетаи като стъпки. Това не е граматика, а режисура — и се учи от четене, не от правила. Поради това стилът се познава по дължината на изреченията, а не по думите, които изглеждат красиви.