Човек отваря Библията на случайно място и попада на списък с имена, после на песен за лозя, после на писмо до общност в град, който вече не съществува. Той очаква един глас, а намира много гласове, различни стилове и текстове, писани векове наред. Ако чете всичко като едно указание, ще се обърка още на първата страница. Първото нещо, което трябва да се знае за тази книга, е, че тя не е книга, а сборник. Затова четенето ѝ изисква карта, а не търпение. Поради това и първата полезна покупка към нея е не коментар, а съдържание.
Вътре има десетки отделни текстове, различни по време, език и цел. Има разкази за началото, закони за общността, поезия, пророчества, писма, видения. Различни автори, различни адресати — и това не е дефект, а начинът, по който една традиция е събирала своите документи. И въпросът „какво казва Библията“ е неточен, докато не се уточни кой текст. Сборникът има редакционна логика, но тя не е единна система; тя е по-скоро библиотека, подредена от хора със свои причини. Ето защо и читателят, който търси един отговор на всичко, се разочарова най-бързо.
Поради това жанрът е ключът и това не е литературна прищявка. Историческият разказ, притчата, законът и поезията не се четат с едни и същи въпроси. Ако попиташ притча „кога се е случило“, ще получиш безсмислен отговор; ако попиташ закон „какъв е смисълът“, ще пропуснеш, че той е правило. Освен това преводът променя — една дума може да има три значения и преводачът избира едно. Различните издания звучат различно, а понякога и учат на различно. Това не е заговор; това е език. Ето защо и най-честата грешка е да се чете поезия като закон.