В училище стихотворението се четеше на глас, по ред, и всички брояхме колко души остават до нас. Момчето преди мен четеше бързо, като че ли искаше да свърши по-скоро, и накрая вдигна очи с облекчение. Учителката каза само едно: прочети го пак, но по-бавно. Втората версия беше неузнаваема — същите думи, същият ред, но някъде в средата стана ясно, че става дума за нещо друго. Разликата не беше в разбирането, а в скоростта, с която думите получаваха време да стигнат. Учителката не обясни защо, просто изчака класа да млъкне, и това беше целият урок.
Поезията не пести думи, а ги концентрира. В обикновено изречение думата служи като етикет: казва какво е нещото и после се изтрива от вниманието. В стиха същата дума трябва да работи на няколко нива едновременно — да означава предмет, да звучи, да римува, да тежи точно на мястото си. Затова една кратка строфа може да носи колкото страница проза. Не защото е по-умна, а защото е по-плътна и не позволява нищо да бъде прескочено, без читателят да го усети. Това е и причината преводът на поезия да е толкова труден: плътността се губи първа.
Второто нещо, което прави четенето трудно, е тялото. Стихът има ритъм и този ритъм не е украшение — той създава очакване, ускорява, спира. Когато четеш наум, губиш половината информация, защото не чуваш къде текстът диша. Затова поезията се чете на глас, дори шепнешком. Ухото хваща повторения и паузи, които окото пропуска, и изведнъж смисълът се подрежда различно. Една запетая на точното място може да промени кой говори и на кого се обръща. Поетите четат текстовете си на глас не от суета, а за да проверят дали издържат.