Представи си човек, който преписва книга на светлина от свещ. Ръката му бърза, мастилото съхне, а всяка грешка остава завинаги, защото няма как да се изтрие. В такова помещение се ражда писменост, която днес използват десетки езици. Историята ѝ не е приказка за азбука, паднала от небето. Тя е разказ за политическо решение: кой език ще се чува в църквата, кой ще учи децата и кой ще има право да казва истината за света. Писмеността е била инструмент в този избор, а не следствие от него. Затова спорът кой я е създал е спор за правото да се разказва началото.
Механизмът е прост и поради това мощен. Ако свещените текстове се четат на език, който хората не разбират, връзката с вярата минава през преводач. Ако се четат на разбираем език, всеки грамотен човек може да ги тълкува сам. Създаването на азбука за местна реч е не просто книжовно удобство, а преразпределение на власт. Този, който чете, не зависи от този, който обяснява. И това е причината подобни решения да срещат съпротива — не защото буквите са опасни, а защото читателите са. Ето защо властта, която раздава книги, раздава и тълкуване, а това е по-трайно от всяка титла.
Другата част от механизма е школската мрежа. Азбука без училище остава любопитство. Поради това около новата писменост се създават школи, в които се преписват книги, обучават се ученици и се установяват правила. Писането се стандартизира не от академия, а от практиката на преписвачите: как се свързват буквите, къде се слагат знаците, кои думи се пишат слято. Така се ражда книжовна норма, която после живее собствен живот и се променя бавно. Нормата е резултат от работа, а не от решение, и точно затова ѝ се вярва повече. И днес книжовните норми се променят по-бавно от речта — те пазят спомен за нечия работа.