На една вечеря българинът разказа виц, всички се засмяха, а чужденецът до него чакаше превода. Приятелят му започна да превежда, спря в средата, поправи се, опита пак и накрая каза само: трудно е за обяснение, но е смешно. Всички се засмяха отново, този път на преводача. Точно в тази пауза се вижда какво прави преводът: той не заменя думи, а се опитва да пренесе ефект, и понякога признава, че не може, без да излъже. Аз се засмях с останалите, но си помислих, че точно така се губи половината от чуждото.
Професионалистите описват това като избор между вярност към буквата и вярност към ефекта. Ако преведеш всяка дума точно, често получаваш текст, който е правилен и мъртъв. Ако преследваш усещането, се налага да смениш образа, да добавиш пояснение или да изпуснеш нещо. Няма вариант без загуба, защото езиците не са симетрични: те имат различни думи за близки неща и различни неща с еднакви думи. Затова преводът е поредица от решения, а не съответствие между списъци. Поради това добрият преводач прилича повече на автор, отколкото на съответствие. Той избира и носи отговорност за избора.
Най-трудното не е в дългите думи, а в дребните неща. Идиомът носи цяла история и често няма еквивалент; шегата разчита на звук, който изчезва при смяна на езика; учтивата форма зависи от отношения, които в другия език изобщо не се кодират. Преводачът трябва да реши кое да спаси и кое да пожертва, и това решение не е техническо, а интерпретация. Поради това добрият превод остарява заедно с културата, която го е създала, и понякога се прави наново след двадесет години. Ето защо преводачът на литература трябва да е и читател на културата, не само на езика.