Стая без прозорци. Вътре човек седи пред маса, на която има листове с китайски йероглифи и дебела книга с правила. През процеп пристига лист с въпроси на китайски. Човекът не знае нито дума от езика, но по правилата съпоставя формите, намира съответния отговор и го подава обратно. Отвън резултатът е безупречен. Никой не би се досетил, че отсреща няма кой да разбира. Именно тази разлика между поведение и разбиране е в центъра на експеримента. Стаята е малка, а въпросът, който повдига, е огромен: какво изобщо значи да разбираш нещо.
Правилата са ключът. Те са написани така, че да свързват вход с изход, без да изискват знание за смисъла. Ако въпросът има тази форма, отговорът е онзи. Системата работи, защото китайският е достатъчно подреден на ниво знаци, а книгата е достатъчно подробна. Това е и причината експериментът да е толкова неудобен: той описва точно онова, което прави един компютър, когато обработва език, без да има какво да му е ясно. Затова системата е безупречна във формата и напълно сляпа за смисъла. Ето защо формата е лесна за копиране, а смисълът — не.
Изводът на Съръл е, че изчислението не е разбиране. Синтаксисът — правилата за работа със знаци — не поражда семантика, тоест значение. Човекът в стаята има достъп само до формата, а формата е същата, независимо дали отвън означава нещо. Оттук добавянето на още правила няма да помогне: колкото и дълга да е книгата, тя остава книга с форми. Знанието как изглежда нещо не е знание какво е то. Знанието как изглежда нещо не е знание какво е то; това е разликата, която той иска да запази на всяка цена.