На една среща в офис управителят каза, че екипът е семейство. Никой не се засмя, но нещо се промени в стаята: хората започнаха да говорят за нас и за тях, да поемат чужди задачи и да не искат нищо в замяна. Няколко месеца по-късно същите хора се обидиха, когато фирмата ги съкрати. Никой не беше подписвал договор за семейство. Метафората беше просто начин на говорене, но тя определи какво хората очакват един от друг и какво смятат, че им се полага. Думата семейство свърши работата, която никой договор не можеше да свърши, и после поиска своето.
Метафората не е украшение и не е сравнение с изпусната дума. Тя твърди, че едно нещо е друго, и с това прехвърля цяла мрежа от очаквания. Когато кажеш, че времето е пари, веднага получаваш набор от действия: пестиш го, губиш го, инвестираш го, не си го позволяваш. Никое от тези действия не следва от физиката на времето. Следва от парите. Затова метафората е инструмент за мислене, а не за красота. Поради това, когато някой спори с метафора, той често спори не с образа, а с цялата система, която образът внася.
Езиковедите, които се занимават с това, твърдят, че мислим метафорично, без да го забелязваме. Ние говорим за спор като за война — защитаваме позиция, атакуваме аргумент, печелим или губим. Ако вместо това го описвахме като танц, щяха да изчезнат и думите, и навиците, и части от самите спорове. Поради това метафорите в политиката не са реторичен бонус. Те определят какво изглежда възможно и какво — абсурдно, още преди някой да е изложил първия си аргумент. Ето защо е полезно да се питаме каква метафора стои зад едно решение, преди да обсъждаме самото решение.