Убийството в Сараево е искрата, но искрата не обяснява защо цяла Европа е била готова да се възпламени. Ако политическата система беше стабилна, един атентат щеше да остане полицейски случай. Вместо това той задейства верига от мобилизации за броени дни и в рамките на седмица няколко големи държави бяха във война. Това е най-ясният пример за това как сложна система се счупва не от голяма причина, а от малка причина на слабо място. Затова въпросът кой е виновен е по-малко полезен от въпроса какво е направило системата толкова крехка.
Първият слой е надпреварата във въоръжаването. Държавите строят флоти и армии, за да не изостанат, а всяко увеличение от една страна увеличава усещането за заплаха у другата. Това е механизъм, който работи без зла умисъл: всеки се въоръжава отбранително, а резултатът е общо ускорение. След две десетилетия на такова състезание всяка страна има план за война и смята, че е по-добре да я започне сега, отколкото след пет години. Ето защо надпреварата е самоподдържаща се: никой не може да спре пръв, защото спирането се чете като слабост.
Вторият слой е системата от съюзи. Тя е била замислена като сдържане: ако нападнеш един, ще трябва да се биеш с всички. Проблемът е, че съюзът превръща локален конфликт в континентален, защото задължението е автоматично. Решението се взема не в столицата, която е пряко засегната, а в столиците на съюзниците, които реагират на собствената си репутация. Така една малка страна може да има силата да издърпа всички останали. Оттук съюзът е едновременно гаранция за сигурност и механизъм за разпространение на конфликта — две страни на едно и също задължение.