Двама приятели седят на маса и единият казва „не вярвам“, а другият — „не знам“. Отвън изглежда, че казват едно и също, и в ежедневието им разликата е незабележима: и двамата не ходят на църква, и двамата се дразнят от едни и същи неща. Но ако ги попиташ защо мислят така, отговорите се разминават. Първият има позиция за това какво съществува. Вторият има позиция за това какво може да се знае. Това е разлика между убеждение и граница на знанието. Затова и двамата може да са прави за нещо различно, без да си противоречат.
Атеизмът е твърдение: бог не съществува. Агностицизмът е твърдение за знанието: не може да се установи дали съществува, поне не с наличните средства. Затова едната позиция е онтологична, а другата — епистемологична, и те не са версии на едно и също. Има и по-фини разграничения: слаб атеизъм, който просто не приема твърдението за бог, и силен, който твърди обратното. Същото важи за агностицизма — едно е „не знам“, друго е „не може да се знае по принцип“. Поради това и спорът между тях често е за думи, а не за това, което мислят.
Значението ѝ е практическо. Ако си атеист, ти имаш отговор и можеш да го защитаваш; ако си агностик, ти имаш метод и трябва да живееш с отворен въпрос. В спора това променя кой носи тежестта на доказването: атеистът често е принуден да докаже отрицание, което е трудно, а агностикът просто казва, че доказателството липсва. Има и емоционална разлика: атеизмът може да е освобождаващ или гневен, агностицизмът е по-скоро неудобен, защото не дава покой. И агностикът трудно се използва в политически спор, защото не може да бъде цитиран с едно изречение.