В началото на март в училище децата си разменят мартеници и никой не пита защо. Обичаят изглежда прост: бяло и червено, за здраве, за пролет. Но ако започнеш да питаш, откриваш, че никой не знае точно откъде идва и какво е означавало първоначално. Точно това е интересното при обичаите. Те не са спомен за едно събитие, а слой от много времена, в който всяка епоха е добавила нещо и е премахнала друго. Затова един обичай рядко има едно обяснение и обикновено има поне три. Всяко поколение е добавяло свой смисъл и е изхвърляло онова, което вече не разбира, без да го обявява за промяна.
Българският народен календар е подреден около цикли: пролетно събуждане, лятно плодородие, жътва, есенна подготовка, зимен покой. Почти всеки голям празник има по-стара основа, свързана със земеделската година, и по-нов слой с християнско име. Кукеровден, лазаруването и нестинарството пазят обредност, която не се обяснява само с църковния календар. Затова етнографите ги четат като археология — слой под слой, без да се събаря горният. Всеки слой е бил жив за хората, които са го практикували. Това не е измама, а икономия: хората пазят празника, защото той им дава почивка, среща и храна, а обяснението се сменя по-леко.
Обичаите оцеляват, защото са социални, не само религиозни. Те разпределят роли: кой води, кой пее, кой остава отстрани, кой получава подарък. Лазаруването например е празник на момите, които наближават възрастта за омъжване, и публично показва кой е в тази група. Това е информация, която днес се разпространява по друг начин, но някога е била жизнено важна за семейството и за селото. Поради това обичаят е и механизъм за обществен ред, а не само за радост. Обичаят издържа и след като вярванията, които са го създали, вече не се споделят от никого.