В началото групата е топла и внимателна. Някой те запомня по име, пита за работата ти, кани те на вечеря. Никой не иска нищо. След месец започват малките неща: срещите са задължителни, въпросите към водача се приемат странно, приятелите отвън стават „неразбиращи“. Още нищо страшно не се е случило, но посоката е ясна. Точно така изглежда началото — не със заплаха, а с принадлежност. Затова и най-трудното е да се види, докато човек е вътре. Поради това и приятелите на човека вътре виждат промяната по-рано, отколкото той самият.
Заради това е важно да се каже ясно: не всяка малка религиозна група е секта. Малките общности често са просто малцинство, което не пречи на никого, и думата се използва за обида. Признакът не е вярата, а контролът. Има няколко ясни маркера: изолация от семейство и приятели, забрана за въпроси и за съмнение, финансова зависимост, наказание при излизане — включително социално, а понякога и физическо. Където ги има, въпросът вече не е богословски, а за власт. Ето защо и думата трябва да се използва внимателно и винаги с описание на конкретното поведение.
Механизмът е прост и затова работи. Първо се контролира информацията: какво четеш, с кого говориш, какви новини стигат до теб. Второ, контролира се времето: срещи, задачи, покани — денят се запълва така, че да не остава празнина. Трето, контролира се самоличността: „преди беше загубен, сега си спасен“. Четвърто, въвежда се вина и изповед, защото човек, който е разказал най-лошото за себе си пред групата, вече не може лесно да си тръгне. Поради това и най-добрият въпрос към себе си е не „вярно ли е учението“, а „мога ли да си тръгна без цена“.