Двама души се карат за ограда. Единият вика, че е негова, другият — че е откраднал двадесет сантиметра. Никой не вика полиция, никой не отива в затвора. Спорът е между частни лица и се решава с документи, свидетели и пари. Същата седмица в същия град някой е обрал магазин. Там държавата е страна, а последствието може да е свободата. Затова е важно да се разбере, че правосъдието не е едно нещо, а няколко системи с различни правила и различни цели. Двете ситуации изглеждат свързани, защото и двете са правни, но работят по различна логика.
Гражданското право урежда отношенията между хора: договори, собственост, семейство, наследство, вреди. Целта е да се определи кой какво дължи и да се поправи нарушеното равновесие — обикновено с пари или с изпълнение. Наказателното право урежда нещо друго: поведения, които обществото е решило да забрани със заплаха от наказание. Там страна е държавата, защото вредата не е само до конкретния човек. Затова в гражданското дело можеш да загубиш пари, а в наказателното — свобода, и това променя всичко останало. Ето защо и езикът е различен: едното е дължи, другото — виновен.
Оттук идва и разликата в доказването. В гражданския процес е достатъчно да убедиш съда, че твоята версия е по-вероятна от другата. В наказателния трябва да се изключи разумното съмнение, защото цената на грешка е свобода, а понякога и живот. Това не е привилегия за обвиняемия, а калкулация: по-добре десет виновни да останат ненаказани, отколкото един невинен да бъде осъден. Поради това една и съща грешка на съда струва различно в двата свята и следователно стандартите не могат да бъдат еднакви. Системата плаща тази цена съзнателно, защото обратната грешка е непоправима.