Отваряш приложението и виждаш десет публикации, които казват едно и също с различни думи. Всички са от хора, които харесваш, всички са сигурни, всички посочват един и същ виновник. Усещането е приятно: значи сме прави, значи е очевидно. Никъде в този поток няма нито един човек, който да мисли другояче, освен като карикатура. Точно това е ехокамерата — не стая, а навик. Тя не ти забранява да чуеш друго мнение; просто го прави невидимо и лесно за осмиване, което е по-ефективно от забрана. Затова и изходът не е да намразиш групата си, а да си върнеш усещането за мащаб.
Двете сили, които я създават, работят заедно. Първата е техническа: системите, които подреждат съдържанието, оптимизират вниманието, а вниманието се задържа по-дълго от това, което потвърждава. Втората е социална: в групата съгласието се награждава с харесване, а несъгласието — с подозрение. Затова човек не просто вижда една гледна точка; той вижда, че отклонението струва скъпо. Смес от двете прави мнението по-остро, защото всяко повторение е и социално потвърждение, че си на правилната страна. Ето защо и решението не е само техническо: то изисква навик да търсиш онова, което не ти е показано.
Важно е да се знае, че ефектът не е еднакъв за всички. Изследванията не потвърждават картината, в която алгоритъмът превръща всеки в радикал; за повечето хора потокът е скучен и объркан. Радикализацията се случва при малки, интензивни общности, където членството е част от самоличността и напускането е предателство. Там всяка нова стъпка е малка и всяка е одобрена от групата. Поради това опасността не е в една статия, а в сто разговора, в които никой не е казал „чакай“. Интензивността е по-важна от алгоритъма. Заради това е по-полезно да се гледа интензивността на връзките, а не размерът на групата.