Приятел те моли да кажеш на шефа му, че е болен, а всъщност е на сватба. Лъжата е малка, никой няма да пострада, приятелят ти е добър човек. Всичко в главата ти вече е намерило оправдание. Кант би спрял точно тук и би задал въпрос, който не пита за последствията: можеш ли да искаш всеки да постъпва така? Ако всички лъжат в такива случаи, обещанието „болен съм“ губи смисъл и шефът престава да вярва на когото и да е. Тогава и твоята лъжа не работи, защото живее от доверието, което е унищожила.
Това е първата формулировка на категоричния императив: постъпвай само по правило, което би могъл да искаш да стане всеобщ закон. Тестът не проверява дали светът ще се срине, а дали правилото се самоунищожава, когато стане общо. Лъжата се самоунищожава, защото разчита на доверие, което сама подкопава. Обещанието също: то работи само докато повечето хора го спазват. Крадецът на свой ред иска собствеността да е защитена — но не и когато става дума за неговата. Всяко изключение, направено за себе си, иска правило, което да пази другите.
Втората формулировка е още по-силна и по-практична: никога не използвай човека само като средство, винаги и като цел. Това не забранява да използваш услугите на някого — забранява да го третираш като инструмент, чиито интереси и съгласие не се броят. Лъжата е проблем точно затова: тя взима решението от другия, като му дава невярна картина и го принуждава да действа в твоя полза. Ти го използваш, без да му кажеш, че го правиш. И точно това е разликата между сделка и измама, дори когато сумата е еднаква.