В четири сутринта камбаната бие и в коридора се чуват стъпки. Никой не говори. Малка група хора отива в тъмна църква и започва да пее, а навън още е нощ. След час ще има работа — градина, кухня, ремонт — и после пак молитва. Денят е подреден така, че нито един час да не е празен и нито един да не е изцяло негов. Отвън това изглежда като загуба на свобода. Отвътре често е обратното: човек е освободил живота си от безкрайните дребни избори. Затова и посетителят често се изненадва колко е тихо по обед.
Монашеството е радикален избор на време и това е по-точно от всяко определение. Човек не избира само безбрачие или бедност; той избира ред, в който времето не е негово. Правилото определя кога се става, кога се яде, кога се работи, кога се мълчи. Свободата не изчезва, а се мести: вместо да избираш какво да правиш, избираш да не избираш. Затова манастирът е и убежище, и дисциплина, и често единственото място, където човек може да се съсредоточи върху едно нещо за цял живот. Ето защо и правилото е по-важно от настроението и това е целият смисъл.
Поради това манастирите са били и центрове на знание и това не е случайно. Имат време — най-рядкото нещо в традиционното общество. Имат грамотни хора, които могат да преписват. Имат стабилност, защото сградата и общността остават, дори когато владетелят се смени. Имат и причина: текстовете са им нужни за богослужението. Така се получава място, в което книгите се пазят не защото някой е решил да основе библиотека, а защото са част от ежедневната работа. Културата се е съхранила като страничен продукт на вярност. И днес манастирската библиотека е по-ценна от сградата.