В малка църква на село стените са покрити от пода до тавана с фигури, които изглеждат тъмни, докато очите не свикнат. После се появяват сцени: светци в редици, ангели с крила, които се застъпват една в друга, и един мъж, който държи църква в ръка. Никой не знае кой го е нарисувал. Няма подпис, няма документ, няма име. Затова авторството тук е по-скоро въпрос на кръг, отколкото на име, и това променя представата за художник. Има само дата, изписана някъде в ъгъла, и стил, по който се разпознава кръгът на зографите, минали оттук преди векове.
Техниката е причината тези стенописи да оцелеят. Работи се върху мокра варова мазилка, а боята е минерална и се свързва с мазилката, докато тя съхне. Затова изображението не е слой отгоре, а част от стената. Когато мазилката е добра, боята издържа стотици години и не избелява като боя върху платно. Но има и цена: художникът трябва да работи бързо, на големи площи, с малко поправки. Поради това стенописите се разчитат като книга: отляво надясно, отгоре надолу, с ред, който не е случаен. Грешката остава в стената, а не се заличава.
Второто е организацията на работа. Зографите пътуват на групи, с водач и с помощници, и работят по поръчка на местната общност. Поради това стилът е едновременно личен и общ: има почерк на водача, но има и правила, които всички спазват. Композицията се разпределя по стените според смисъла, а не според пространството. Фигурите се подреждат по йерархия, а не по ръст. Ето защо те са и най-добрият източник за онова, което официалните документи не записват — как е изглеждал денят. Това прави стенописа не картина, а програма — изложение, което трябва да бъде прочетено в определен ред.