Тръгваш рано, по тъмно, с раница, която изглежда лека само първия час. Пътят е скучен: асфалт, поле, същото поле. На обед спираш на пейка до спирка и разбираш, че не помниш за какво си мислил последните два часа. Към вечерта краката болят и това е единственото, което има значение. Целта е още далеч, но тя вече не е важна — важно е да стигнеш до следващото село. Точно така работи поклонението: то не те води до място, а те изчерпва до нещо по-просто. Затова и най-важното решение при такова пътуване е да не бързаш.
Структурата на поклонението е описана отдавна и е проста: отделяне, изпитание, връщане. Отделянето е напускането на обичайния ред — работа, дом, роли. Изпитанието е пътят, с неговите несгоди, които не са случайни, а са част от смисъла. Връщането е завръщането като друг човек, с право да разказва. Между тези три части има междинно състояние, в което човек е извън всички свои роли — не е баща, не е служител, не е нищо освен пътник. Точно там се случва промяната. Затова и връщането е част от обреда, а не просто логистика в края.
Движението променя, защото опростява. Всички решения се свеждат до три: накъде, какво да ям, къде да спя. Умът, освободен от дребните избори, започва да се занимава с друго и обикновено с онова, което е избягвал. Освен това ритъмът на крачките действа като броене — тялото се успокоява, а мисълта става по-бавна и по-честна. Има и социална част: по пътя непознати говорят различно, защото знаят, че няма да се видят пак. Това е рядко и ценно. Ето защо и хората се връщат с по-малко думи, но с по-ясна представа какво искат.