Влизаш от улицата и на вратата спираш, без да се усетиш. Вътре е по-тъмно, по-хладно, звукът е друг — стъпките отекват, гласът пада. Още преди да си видял олтара, тялото вече е разбрало, че това място е различно и че тук се говори по-тихо. Никой не те е спрял и никой не ти е казал правилото. Точно това е работата на свещеното пространство: то променя поведението преди обяснението, чрез праг, светлина и посока. Затова и най-силните места не са тези с най-много украса, а тези, в които преходът е ясно отбелязан.
Структурата е почти винаги една и съща и това е показателно. Има вход, който отделя отвън. Има праг, който се преминава с жест. Има център, към който всичко е обърнато. Има посока — олтарът гледа на изток, михрабът сочи Мека, а в синагогата погледът е към Йерусалим. Тази ориентация не е декоративна: тя казва, че мястото има връзка с нещо извън себе си. Ето защо архитектурата е част от богословието, а не само от строителството. Поради това и всяка промяна в устройството на храма е богословски спор, а не вкус на архитект.
Работи чрез тялото, преди да стигне до ума. Наклонената глава, събутите обувки, запалената свещ, кръстният знак — всичко това е движение и всичко това подготвя. Светлината е подредена: тъмно в краищата, светло в центъра. Звукът е подреден: ехото прави гласа по-голям от човека. И човек, който не вярва, усеща нещо — не защото е бил убеден, а защото тялото е влязло в друга геометрия. Пространството не е просто фон. Ето защо и хората помнят не проповедта, а миризмата, светлината и онова място, на което са застанали.