На врата на възрастна жена виси малък кръст, износен до гладкост. Тя не го показва и не го обяснява; понякога го хваща за миг, когато се притеснява. Някой би видял в него само украшение, друг — принадлежност, трети — политическа позиция. За нея той е всичко това наведнъж, но не като значения, а като усещане: ръката знае какво да прави, без да се налага да го формулира. Символът не съобщава нещо; той събира неща, които иначе са разпръснати. Затова и въпросът „какво означава“ е по-малко полезен от въпроса „какво прави с теб, когато го видиш“.
Разликата между знак и символ е малка на теория и огромна на практика. Знакът сочи: стрелката казва „натам“ и е безразлична към това кой я гледа. Символът участва: той не описва нещо отвън, а е част от него и от общността, която го използва. Ето защо един символ не може да се преведе напълно; преводът дава значението, но губи тежестта. И затова хората се държат различно с предмети, които „са само знак“ — докато не ги докоснат. Поради това и символите не се обясняват добре; те се показват и човек ги разбира, когато е бил там, където се използват.
Един и същ образ може да значи различни неща в различни среди и това не е противоречие. Кръстът е знак на вяра за едни, на страдание за други, на история за трети, а върху дреха може да е просто мотив. Проблемът започва, когато символът бъде изваден от контекста и върнат обратно като обвинение: „ти носиш това, значи си от онези“. Тогава разговорът вече не е за значението, а за самоличност и за правото да я показваш. Спорът за символи е по-ожесточен от спора за идеи.