Човек сяда на възглавница, изправя гръб и започва да гледа дишането си. Първите пет минути са скучни, следващите десет — непоносими, защото умът не спира: работа, разговор, план, стар дребен гняв. Никой не му казва да спре мислите; казва му се да ги забележи. Точно това е първото нещо, което будизмът прави — не обещава спокойствие, а предлага наблюдение. Затова той се възприема по-скоро като практика, отколкото като вяра, и това не е случайно. Затова и първият резултат не е мир, а по-ясно виждане на собствения хаос.
Структурата на учението е като на лекарска консултация и това е най-добрият начин да се разбере. Първо се констатира: има страдание, и то не е случайно. Второ се търси причината: тя е в привързаността и в жаждата нещата да са други. Трето се казва, че има край — възможно е да се излезе. Четвърто се дава пътят: набор от практики, а не списък от вярвания. Ето защо будизмът не започва с въпрос „има ли бог“, а с въпрос „защо боли и какво може да се направи“.
Целта е освобождаване, а не спасение по благодат, и разликата е важна. Човек не получава нищо отвън; той работи с това, което има. Оттук идва и идеята за карма — не съдба, а продължение на причината и следствието, в което собствените действия оформят следващото състояние. Има и тънкост, която често се пропуска: в много школи няма постоянна душа, която да се преражда, а по-скоро поток от причини. Поради това въпросът „кой се преражда“ е неудобен и в самата традиция е спорен. И учението се сравнява по-често с медицина, отколкото с философия.