Колегата идва всеки ден, води срещи, отговаря на писма и се шегува на обяд. Никой не би казал, че има проблем, защото отвън всичко изглежда наред. Но вечер той стои в колата пред дома си двадесет минути, защото не може да излезе. Психичното здраве не се вижда отвън, защото то не е липса на усмивка. То е състоянието на ресурса, с който човек посреща деня. И този ресурс може да е изчерпан, докато всичко изглежда нормално за околните. Затова въпросът как си не е учтивост, а диагностичен въпрос. Отговорът му рядко е кратък, но почти винаги е информативен.
Затова е по-точно да се говори за спектър, а не за категория. Човек може да функционира и въпреки това да е на ръба. Друг може да има тежка диагноза и да живее пълноценно. Разликата е в подкрепата, в средата и в това дали има кой да забележи. Етикетът сам по себе си не казва нищо за живота на човека, който го носи. Често казва по-малко от един разговор в подходящия момент. Ето защо и въпросът не е има ли болест, а има ли ресурс и има ли кой да помогне. Това изместване е малко, но променя целия разговор.
Механизмът е комбинация от уязвимост и натоварване. Всеки има праг, който зависи от гени, от ранни преживявания, от сън и от хроничен стрес. Когато натоварването надвиши ресурса, се появяват симптоми. Безсъние, раздразнителност, загуба на концентрация, усещане за празнота. Това не е слабост на характера, а сигнал, че системата работи извън възможностите си. Има и социална страна: дългът, самотата и грижата за болен влияят измеримо. Поради това понякога психичен проблем е име на ситуация, която никой не е поправил. Да предложиш позитивно мислене тогава е като чадър срещу наводнение.