Баба ми пееше, докато переше, и аз дълго не разбирах защо песента ѝ не върви като останалите. Тя имаше една дълга част, после две бързи, после пак дълга, и ако се опиташ да пляскаш равномерно, губиш мястото. Питах я защо пее така и тя каза, че така се пее. Нямаше обяснение и нямаше нужда от него. Песента беше в тялото ѝ, научена от майка ѝ, и тя я предаваше, без да знае, че предава цяла система за организация на времето. Затова песента не е била неин, а на всички, които са я пели преди нея.
Българската народна музика използва размери като седем осми, девет осми и единадесет осми, които звучат необичайно за западното ухо. Неравноделният размер означава, че цикълът не се дели на равни половини, а на части с различна дължина. Затова музиката не върви като марш, а по-скоро като стъпки по неравен път. Гласовете често са открити и силни, а хоровото пеене е многогласно. Това не е екзотика, а развита система със свои правила. Поради това е грешка да се мисли, че това е неправилен ритъм: той е друга система, с други правила за тежко и леко.
Когато тези записи стигат на Запад през двадесети век, композиторите ги използват и това променя музикалната мисъл. Не става дума само за мелодиите, а за самия ритъм: оказва се, че е възможно да се строи музика върху цикъл, който не е симетричен, и тя да работи. Поради това българската традиция е част от историята на европейската музика, а не само местна любопитност. Тук тя е жива, пее се на сватби и се учи в училище, макар и в обработен вид. Ето защо интересът към нея не е бил мода, а среща с друга възможност за строеж на музика.