Пет пъти на ден от минарето се чува призив и в него няма нищо драматично — той е кратък и почти монотонен. Хората оставят обувките си отвън и застават в редици, рамо до рамо, без значение кой е по-богат. Няма свещеник в смисъла на посредник; има човек, който води молитвата. След нея никой не остава дълго. Ако човек гледа отстрани, най-силното впечатление е редът — не мистичното, а точното, повтаряемото, общото. Ислямът е религия на практиката преди всичко, което се вижда отвън. Поради това и мярката за благочестие тук е навикът, а не изложението на вярата.
Основата е две неща. Първото е Коранът — за мюсюлманите буквално слово, предадено на пророка, и затова не се чете като разказ, а се рецитира; самото име идва от „четене на глас“. Второто е преданието за живота на пророка: какво е правил и казал в конкретни ситуации. От тези две неща се извеждат правила, а извеждането е работа на учени, които спорят помежду си векове. Ислямът не е един кодекс, а традиция на тълкуване с различни школи. Ето защо и в рамките на една религия има толкова различни отговори на един и същ въпрос.
Петте стълба очертават практиката и това е показателно за логиката на религията. Изповедта е кратка формула. Молитвата е пет пъти дневно, в определено време, с определено движение. Постът е месец с ограничение през деня. Милостинята е дял от имуществото, не доброволно дарение. Поклонението е пътуване веднъж в живота, ако човек има сили и средства. Нито едно от тези не изисква богословско образование. Те изискват време, тяло и навик — и точно затова сплотяват общността толкова силно. Поради това и човек може да спазва всичко, без да е чел богословие, и обратното — да чете много и да не спазва.