На един строеж двама души работят на метър от друга. Единият копае с лопата, другият управлява багер. За един час първият изкопава яма, вторият — дълга траншея, и то без да се изпоти. Заплатата на втория е няколко пъти по-висока и никой не смята това за несправедливо, макар усилието да е по-малко. Разликата не е в потта, а в това колко струва машината и колко трудно се намира човек, който може да я управлява, без да счупи нещо. Затова плащането следва рядкостта, а не умората, и това е най-трудно за приемане.
Заплатата се формира от срещата на две неща: колко стойност добавя работникът и колко лесно може да бъде заменен. Ако си единственият, който умее да поправи нещо, позицията ти е силна, дори работата да не е тежка. Ако сто души могат да свършат същото, цената пада до тяхната, независимо от усилията. Затова пазарът на труда е пазар на рядкост, а не на заслуги. Технологията променя рядкостта: тя вдига търсенето на умения, които я допълват, и сваля за рутинните, които замества. Ето защо заплатата е сигнал за недостиг, а не оценка на човека.
Не се виждат и посредниците, за които учебникът мълчи. Дипломата и лицензът ограничават кой има право да работи — понякога разумно, защото пази качеството, понякога не, защото пази гилдията. Географията също: едно и също умение струва различно в столицата и в малък град, дори разходите да не са толкова различни. Добавя се и преговорната сила: синдикат или просто недостиг на кадри могат да вдигнат заплата, без производителността да е мръднала. Поради това числата в статистиката често описват не умение, а позиция. За тази причина едно и също умение може да е скъпо и евтино в един и същи ден.