На стадион чух химн, изпят от тридесет хиляди души, и той звучеше зле. Някой беше влязъл по-рано, друг по-късно, трети не знаеше думите и ги мърмореше. Въпреки това, когато хорът стигна до последната фраза, по гърба ми мина нещо, което не можех да обясня с качеството на изпълнението. Това не беше музика, а ритуал. Химнът не се слуша; той се прави заедно и работи точно защото е неточен и общ. Затова не си спомням кой е пеел фалшиво, а само че всички стояха прави и никой не гледаше телефона си.
Химнът е музика с държавна функция: да създаде усещане за „ние“. Затова е кратък, тържествен и лесен за пеене. Мелодията рядко е сложна, защото трябва да я издържат и деца, и възрастни, и хора без слух. Текстът обикновено говори за природа, борба и постоянство, не за политика, защото политиката разделя, а функцията на химна е да събира. Поради това и най-старите химни звучат еднакво: те описват пейзаж и обещание, не управление. Химнът е и компромис: трябва да е достатъчно прост, за да се пее, и достатъчно тържествен, за да се слуша прав.
Когато химнът се пее от много хора, той работи като ритуал, не като песен. Важно е синхронът, а не интонацията; важно е, че всички знаят кога да започнат и кога да спрат. Поради това химните се изпълняват на места, където публиката е обърната в една посока и няма какво друго да прави. Това е и причината да оцеляват след смяна на режими: те не принадлежат на правителството, а на навика на хората да ги пеят заедно в определени моменти. Ето защо химнът оцелява след режими, които го наложиха, и това дразни и двете страни.