Баба ти препраща съобщение, че нещо забранено се добавя в храната. Тя не е наивна; тя е внимателна и точно затова го препраща — иска да предупреди. Ако ѝ кажеш „това е фалшиво“, няма да помогне, защото звучи като присмех. Ако я попиташ кой го казва и какво печели, разговорът става друг. Медийната грамотност не е курс по скептицизъм, а четири въпроса, зададени на глас, без снизхождение. Те работят и на седемдесет, и на седемнадесет години, и най-вече върху собствените ни убеждения. Затова и най-доброто обучение не дава отговори, а дава ред на въпросите.
Първият въпрос е кой го казва — не име, а позиция: издание, институция, човек с име и адрес за връзка. Вторият е какво печели: пари, власт, внимание, успокоение. Третият е какви доказателства дава: документ, число, свидетел, или само увереност. Четвъртият е какво липсва: другата страна, контекстът, датата, определението. Тези четири не изискват експертиза и отнемат минута. Те не казват дали текстът е верен; казват дали си струва да го проверяваш, което е различното и по-полезно. Ето защо и четирите въпроса работят по-добре в този ред, отколкото в друг.
Работи, защото е навик, а не знание. Човек не помни списък с фалшиви сайтове, но помни да погледне датата — а старата новина, пусната отново без година, е един от най-честите източници на объркване. Същото важи за снимките и за цитатите: контекстът се губи пръв. Поради това обучението по медийна грамотност е най-ефективно, когато е малко и повторено, а не когато е голяма кампания веднъж годишно. Навикът се строи от десет секунди, повторени сто пъти, не от един урок. И най-полезното нещо е да се провери датата и да се види дали текстът не е отпреди година.