Срещата е на паркинг, в кола, при изгасен двигател. Човекът подава папка и казва едно изречение: „не казвай откъде“. После си тръгва и не отговаря на телефона две седмици. Той не е герой и не иска нищо; има работа, семейство и причина да се страхува. Доверието, което е дал, е цялото му условие за разговор. Ако журналистът го наруши веднъж, вестта се разнася по-бързо от всяка статия и след нея никой вече не се обажда. Затова и обещанието не се дава с думи, а с навици: какво се записва, кой знае името, къде се пази бележникът.
Анонимността не е модна прищявка, а условие за достъп. Човекът, който знае какво става вътре, обикновено е подчинен и няма защита: ако името му излезе, губи работа, понякога свобода. Затова защитата на източника е част от метода, а не от етиката на вкуса. Има и обратна страна: анонимността е удобна и за силните, които пускат слухове, без да плащат цена. Добрата редакция изисква име, което тя знае, и обяснява защо го крие от читателя. Ето защо и най-добрият тест за редакция е дали някога е губила материал, за да запази човек.
Правната страна е по-сложна, отколкото изглежда. В част от държавите има закони, които пазят журналиста от задължение да разкрие източник, но те не важат винаги и не покриват всичко. Съдът може да поиска бележки, записи, договори, а днес и данни от телефона: кога, къде, с кого. Поради това защитата е и техническа — минимално съхранение, шифровани канали, срещи без трети страни. Всяка подробност, която съществува някъде, може да бъде поискана. Най-добрата защита е тази, която не е записана. И в най-добрите редакции източникът често не знае кой още го знае, и това е умишлено.