Съдията произнася присъда и в залата настъпва тишина. От едната страна е човекът, който е загубил близък; от другата — този, който ще влезе в затвора. И двамата искат нещо различно от една и съща присъда. Единият иска да знае, че болката му е призната; другият иска да не бъде унищожен. Законът трябва да реши с едно число нещо, което няма обща мярка. Затова една присъда е компромис между няколко цели и никога не удовлетворява напълно никого от двете страни. Затова наказанието е философски въпрос, скрит зад процедура.
Обикновено се казва, че то има четири цели. Възмездие — да се даде на човека това, което заслужава. Възпиране — да се уплашат другите. Защита на обществото — да се държи опасният далеч. Поправяне — да се върне човекът към нормален живот. Тези цели не водят до едно и също решение. Възмездието иска тежко; поправянето иска условия и грижа; защитата иска оценка на риска, а не на вината. Ето защо е честно да се каже, че наказанието не може да бъде едновременно тежко, евтино и поправящо. Поради това системата избира баланс, който никога не е окончателен.
Най-интересното е, че изследванията не потвърждават интуицията. Тежестта на наказанието възпира по-слабо от вероятността да бъдеш хванат. Ако човек смята, че няма да го разкрият, десет години или две нямат голямо значение в сметката му. Следователно инвестицията в разкриваемост — полиция, разследване, контрол — дава повече от удвояване на присъдата. В резултат на това е по-полезно да се инвестира в това да бъдеш хванат, отколкото в това да бъдеш наказан по-тежко, колкото и странно да звучи на пръв поглед. Това е скучен извод, който не звучи твърдо в предизборна реч.