В залата сяда мъж, обвинен в нещо тежко. Публиката е убедена, че е виновен, и адвокатът ѝ изглежда като човек, който помага на престъпник. Той обаче не твърди, че клиентът е добър. Той проверява дали обвинението е точно, дали доказателствата са събрани законно и дали не е пропуснато нещо, което променя картината. Затова е добре да се гледа на адвоката като на проверяващ, а не като на приятел на престъплението. Ако го направи добре, той защитава не само този човек, а и всички останали, които един ден може да бъдат обвинени погрешно.
Правото на защита има няколко части. Да знаеш от какво те обвиняват, с какви доказателства и на какъв език. Да имаш време и възможност да подготвиш отговор. Да имаш адвокат, включително когато не можеш да платиш. Да не бъдеш принуждаван да се самообвиниш. Да присъстваш и да бъдеш изслушан. Затова е важно да се знае, че правото на защита не е отстъпка, а условие за това решението да е вярно. Всяка от тези части изглежда техническа, но без нея останалите се разпадат: не можеш да се защитиш от обвинение, което не знаеш.
Ето защо защитата на виновен защитава и невинните. Ако адвокатът може да бъде принуден да мълчи или ако защитата е формалност, грешките стават системни. Полицията ще свикне да разчита на признания, лабораториите — на предположения, съдът — на навик. Първите жертви ще бъдат хората без пари и без връзки. Поради това е добре да се пита каква защита е имал човекът, преди да се съди за справедливостта на самата присъда. Следователно качеството на защитата е индикатор за качеството на системата, а не за морала на конкретния клиент.