Има текстове, които никой не иска да публикува. Не защото са неверни, а защото след тях някой се обажда. Обаждането не е заплаха; то е приятелско и пита дали наистина трябва да излезе точно сега. После идва по-учтивото: единият рекламодател намалява бюджета, другият се оттегля от конкурс за поръчка, трети просто спира да вдига. Свободата на пресата не се мери с това колко статии се пишат. Мери се с това колко статии не са излезли и защо. Затова и истинският показател не е броят на издадените текстове, а броят на темите, които са останали недокоснати.
Първото недоразумение е чие право е това. Не е привилегия на журналиста да пише каквото иска; той няма имунитет срещу закона и не може да обижда безнаказано. Правото е на публиката — да знае какво прави властта с нейните пари и нейната сигурност. Затова и защитата е толкова важна: ако един журналист бъде спрян, губи не той, а всички, които е щял да информира. Тази разлика звучи теоретична, но решава как се пише законът за достъп до информация. Това е и причината свободата на пресата да се защитава в съда, а не само в декларации.
Днес натискът рядко изглежда като цензура. Цензурата е скъпа и видима; тя създава мъченик и въпрос в чуждата преса. Поради това се използват по-фини средства: рекламни бюджети, които се разпределят според поведението; съдебни дела за клевета, които не се печелят, но се точат години и изтощават малката редакция; отказ на достъп до информация и до събития; лицензи и разрешения. Никое от тези не забранява. Всяко от тях прави следващия текст по-скъп и по-малко вероятен. Това е и причината най-опасният натиск да не оставя следа — няма заповед, няма подпис, има само решение, което никой не е взел.