Съдията влиза в залата и всички стават. Той не се избира, не дава интервюта и не участва в предизборни срещи. Властта му е странна: може да отмени решение на министър, да задължи държавата да плати и да освободи човек, когото полицията е задържала. Ето защо въпросът кой пази този човек от политиците е основен. Ако отговорът е никой, той не е независим. Ако отговорът е друг политик, той също не е. Независимостта не е лично качество, а свойство на средата. Тя се вижда в дребните неща — в това кой определя бюджета и кой решава кой да бъде назначен.
Тя се строи от няколко неща и всяко от тях е защита срещу конкретен натиск. Назначаването минава през процедура, в която не участва само една партия. Несменяемостта означава, че не можеш да бъдеш уволнен, защото си решил срещу властта. Бюджетът не се определя от министерство по преценка, а по общо правило. Имунитетът пази от наказателно преследване заради работата по делото. Нито едно от тези неща не е достатъчно само, а заедно те правят натиска скъп и видим. Поради това реформата на съдебната система рядко е въпрос на един закон; тя е въпрос на няколко механизма наведнъж.
Независимостта се мери не по правилата, а по случаи. Има ли решение, в което съдът е осъдил правителството и то е изпълнено? Има ли дело, в което е оправдан човек, когото властта искаше да види в затвора? Има ли съдия, който е загубил повишение, защото е отказал да се съобрази? Тези въпроси не се решават с доклад или с индекс, а се проверяват с години. Ето защо независимостта е по-скоро практика, отколкото статут. Един осъден министър, чието наказание е изпълнено, тежи повече от сто декларации за независимост.