Снимката показва един човек, заобиколен от празни места, и изглежда като доказателство за нещо голямо. Тя е рязка, светлината е хубава, лицето е ясно. Никой не се пита какво е извън кадъра — може би тълпа, може би друг човек, който е изрязан. Кадърът е избор: някой е стоял там, държал е апарата и е решил какво влиза и какво не. Това решение не е лъжа, но е твърдение. И както всяко твърдение, то може да е вярно и да заблуждава едновременно, без никой да е изрекъл неистина.
Фотографията изглежда обективна, защото не говори. Но точно това я прави податлива: тя не казва „това е типично“, тя просто показва. От едно събитие могат да излязат два кадъра, които разказват противоположни истории — единият с усмивка, другият с обърната глава, и двата истински. Освен това липсва време: кадърът е миг, изваден от последователност, който може да представи изключение като правило. Затова снимката не е доказателство сама по себе си. Тя е улика, която трябва да се свърже с останалите. Затова и най-честната употреба на снимка е с надпис кой я е направил и кога.
Днес към стария проблем се добавя нов. Изображения се създават от нищо с няколко думи, а редактирането е достъпно за всеки с телефон. Това не значи, че вече не можеш да вярваш на нищо; значи, че „видях го“ спря да бъде аргумент. Проверката се измести от пикселите към произхода: кой е публикувал файла пръв, има ли други кадри от същото място и същия ден, от друг ъгъл, има ли независим човек, който е бил там. Доказателството е верига, не един файл. Това е и причината старите снимки да изглеждат по-убедителни: те са по-трудни за проверка.