В предаване водещият цитира число: колко пари са отишли някъде и колко са се върнали. Никой в студиото не пита откъде е числото. На следващия ден то вече е в заглавия, после в коментар под статия, после в разговор на опашката пред магазина. Никой от тези хора не е излъгал. Просто са преписали, а преписването изглежда като проверка, защото е чуто от втори глас. Фактчекът съществува заради точно тази верига: не за да накаже лъжеца, а за да върне веригата към първото звено и да види какво има там.
Фактчекът е по-скучен, отколкото изглежда. Той не казва кой е прав в спора — това е работа на съда или на избирателя. Той казва дали конкретното изречение е вярно, невярно или недоказуемо, и показва по какви данни. Затова най-добре работи с твърдения, които могат да се заковат: число, дата, цитат, име на документ. „Политиката е провал“ не се проверява. „Болниците са намалели с толкова легла“ се проверява. Разликата между двете е разликата между мнение и факт и тя не е дребна. Затова и най-честата грешка на проверяващите е да проверят удобното изречение, а не важното.
Методът е прост и трудоемък. Първо се намира първоизточникът: решението, статистиката, протоколът, записът. Второ, проверява се дали цитатът е изваден цял, защото една изрязана фраза може да каже обратното на оригинала. Трето, търси се независимо потвърждение — не втори сайт, който е преписал първия, а друг източник с достъп до данните. Точно тук се губи време. Проверката е бавна, а разпространението — бързо, и това неравенство е вградено в системата, не е нечия злоба. Ето защо добрият текст за проверка винаги казва не само какво е вярно, но и колко време е отнело да се разбере.