В стая седят няколко души и им показват две линии. Едната очевидно е по-дълга от другата. Задачата е детински проста — кажи коя е по-дълга. После, един по един, останалите в стаята дават един и същ грешен отговор: линията, която е видимо по-къса. Истинският участник остава последен, чува шест еднакви грешки и трябва да каже своя отговор на глас, пред всички. В значителна част от случаите той казва същото, което са казали другите, макар очите му да виждат друго. Никой не го е заплашил; просто цената на несъгласието е по-висока от цената на собствената му грешка.
Това не е глупост и не е сляпо подчинение. Участникът вижда разликата; той просто преценява, че вероятността шестима души да грешат по един и същ начин е по-малка от вероятността той да е сбъркал нещо в разбирането на задачата. Групата се превръща в източник на информация за това какво е реално, а не просто в компания. Затова конформизмът не е отказ от мислене, а мислене с грешна преценка за надеждността на другите — и точно затова е толкова труден за забелязване отвътре. Ако греши само той, той губи доверие; ако греши групата, никой не губи нищо.
Механизмът има две различни форми, които е важно да се различават, защото лекуването им е различно. Първата е информационна: приемам мнението на групата, защото вярвам, че тя знае повече. Втората е нормативна: не вярвам, но не искам да остана сам и да изглеждам странен. Първата се променя с аргументи и с достъп до по-добра информация; втората — само с безопасност. Затова в едни групи хората се съгласяват от несигурност, а в други — от страх да не бъдат изключени, и двете изглеждат еднакво отвън. Ето защо в едни екипи хората спорят, а в други само кимват, и отвън двете приличат на съгласие.