Отваряш приложението за две минути, за да провериш едно съобщение. Затваряш го четиридесет минути по-късно, без да си спомняш какво си гледал. Междувременно си превъртял през десетки кратки видеа, една снимка на приятел, реклама за обувки и спор под нечия публикация. Никой не те е задържал със сила. Просто всяко следващо парче е било достатъчно интересно, за да не затвориш. Времето е единственото, което не може да се произведе повече, и точно затова е най-скъпата стока в бизнеса със внимание. Точно това е продуктът, който се продава: не съдържанието, а твоето време.
Механизмът е обратна връзка. Системата показва нещо, ти реагираш — цъкаш, гледаш, спираш се, скролваш. Всяка реакция е сигнал. Ако си се задържал, значи това е било интересно; ако си подминал, значи не е. След милиони такива сигнали моделът започва да предсказва какво ще те задържи следващия път. После показва точно това. Затова „интересно“ не значи „важно“. То значи „трудно за подминаване“, а това са различни неща, които лесно се бъркат. Не защото те познава като човек, а защото познава модела на твоето поведение по-добре, отколкото ти самият.
Вторият елемент е безкрайността. Няма край на страницата, няма последна страница, няма момент, в който да си свършил. Класическата книга има корици, а емисията има край. Потокът няма нито едно от двете, а това премахва естествената точка, в която човек решава да спре. Спирането изисква решение, а решението изисква усилие. Затова най-ефективният начин да спреш е да си поставиш външна граница — таймер, изключен интернет, час за нещо друго — вместо да разчиташ на вътрешно решение. Ако усилието липсва, човекът просто продължава, защото следващото парче идва преди да е помислил.