Сутринта човек отваря телефона да провери часа и след четирийсет минути все още е в леглото, гледайки видеа, които не е търсил. Между първото и второто няма решение, което да е взел съзнателно; има поредица от малки подсказки — известие, миниатюра, следващо предложение. Никой не му е отнел пари. Отнел е време, което е единственото, което не може да се купи обратно. Точно тук се намира пазарът, който наричаме икономика на вниманието. Затова най-скъпото нещо в този пазар не е продуктът, а навикът, който той създава.
Механизмът е прост, когато се види като търг. Всяка реклама се продава на място на екран, а мястото се дава на този, който плати за вероятността да бъде забелязан. За да расте тази вероятност, услугата трябва да задържи човека колкото може по-дълго и да научи какво го спира. Затова алгоритъмът не пита кое е важно, а кое ще предизвика реакция. Съдържанието, което печели, е това, което се консумира бързо и се споделя лесно — а не непременно това, което е вярно. Ето защо доброто съдържание губи от забавното, ако няма кой да плати за разликата.
Цената не е парична, но не е и нулева. Тя се плаща във време, във внимание и в данни, които позволяват предсказване на поведението. Разпределението е неравномерно: дете, което учи, губи повече от възрастен, който скучае, а човек с ниска цифрова грамотност е по-лесна мишена. Освен това има ефект върху самата способност за концентрация: колкото повече човек е трениран да сменя темата, толкова по-трудно му е да остане в една. Това е страничен разход, който никой не фактурира. Поради това и не влиза в сметката. Цената се вижда едва когато човек се опита да прочете книга без прекъсване.