Двама души четат една и съща новина и стигат до противоположни изводи. Нито един от двамата не вярва на „медиите“ — и двамата го казват с еднаква увереност. Но единият вярва на един сайт, другият на друг, и всеки смята своя за последния честен. Това не е скептицизъм. Скептикът се съмнява във всичко, включително в себе си; тук човек се съмнява само в чуждите. Кризата на доверието не е липса на вяра, а преразпределение на вярата към по-малко проверяеми източници. И разговорът между тях е невъзможен, докато не се стигне до общ факт.
Картината, която се вижда в изследванията, е устойчива: доверието към медиите като институция пада, но доверието към собствените източници расте. Човек казва, че не вярва на журналистите, и в същия разговор цитира водещ, канал или профил с пълна сигурност. Това не е противоречие в неговата глава; за него „медиите“ са другите, а моите са изключение. Ето защо и въпросът „вярвате ли на медиите“ е почти безсмислен — отговорът зависи изцяло от това кого смяташ за медия. Поради това и въпросът трябва да се задава конкретно: на кого вярваш за бюджета, за войната, за цените.
Има разлика между цинизъм и партизанщина и тя е важна. Циникът не вярва на никого и затова трудно го мобилизират; той е имунизиран, макар и самотен. Партизанинът вярва на всичко от една страна и затова е изключително ефективен — той не проверява, а изпълнява. Общество, разделено на два такива лагера, губи не истината, а самата възможност да се спори: няма общ факт, върху който двамата да построят различен извод. Без общи факти остава само силата. И най-важната задача днес не е да се убеди другият, а да се възстанови възможността за общ факт.