Сградата е хубава, но не се вижда. От улицата виждаш само рекламен пано от два етажа, осветен, с усмихнато лице и телефонен номер. Отгоре остава малко от корниза, а отстрани — ъгъл от фасадата с мазилка, която някога е била бяла. Никой не е съборил сградата; просто е покрита. Рекламата използва общо пространство — гледката, която виждат всички — за частна печалба. Затова и въпросът не е дали рекламата е красива, а дали има право да заеме точно това място. Въпросът кой има право върху облика на града е може би най-неудобният в цялата градска политика.
Механизмът е прост: публичното внимание се превръща в продукт. Фасадата е място, което се вижда от много хора всеки ден, и затова има цена. Собственикът на сградата получава наем, рекламодателят — внимание, а разходът се понася от всички останали под формата на загубена гледка, намалена дневна светлина и визуален шум. Ето защо градовете въвеждат правила: максимален размер, разрешени места, забрана в исторически зони, ограничения за осветяване. тъкмо поради това най-работещите правила са прости: размер, височина, разстояние и ясна процедура за разрешение. Тези правила не са срещу търговията, а срещу това един частен интерес да заеме общото.
Отделно има втори слой, който рядко се обсъжда. Рекламата не само закрива, тя и задава езика на улицата: какво виждаш, докато чакаш на светофара, и за какво започваш да мислиш. Град, в който всички повърхности продават, създава усещане, че и ти си в опашка за нещо. Обратно, място без реклами изглежда по-спокойно, дори когато е по-бедно. Следователно и град с много реклами изглежда по-богат и се усеща по-уморителен. Оттук и спорът не е само естетически; той е за това колко пространство в главата ти остава свободно, докато вървиш по улицата.