Едно решение за стандарта на зарядното устройство отнема години, минава през три институции и накрая изглежда като компромис, който никого не удовлетворява напълно. Отвън това изглежда като бавност. Отвътре е процедура, в която много държави с различни интереси трябва да стигнат до текст, който всички могат да подпишат. Европейският съюз не е държава и не е обикновена международна организация. Затова е добре да се гледа не само решението, а и процедурата, която го е произвела. Той е нещо между — и точно затова решенията му изглеждат странно.
Комисията предлага. Тя е изпълнителната власт и има монопол върху инициативата — никой друг не може да внесе законопроект. Парламентът, избиран пряко, и Съветът, съставен от национални министри, решават заедно. Съдът тълкува. Всяка институция има различен източник на легитимност: избиратели, правителства, експерти. Ето защо никоя не може да наложи волята си сама и всяко решение е резултат от преговори. Поради това е важно да се знае кой има право на инициатива, защото това определя какво изобщо може да се обсъжда. Това е бавно по дизайн, а не по некадърност.
Бавността има причина. Ако една институция можеше да решава сама, малките държави щяха да губят винаги. Ако всяка имаше вето, нищо нямаше да се случва. Следователно се използва квалифицирано мнозинство и компромис. Резултатът е текст, който е по-слаб от първоначалното предложение, но е приет от всички и има шанс да бъде приложен. В резултат на това е добре да се пита кой е платил компромиса и с какво, преди да се оплакваме от резултата. Има и цена: темите, по които няма компромис, остават нерешени с години.