Двама съседи спорят за паркомясто от три години. Всеки е подал жалби, всеки е викал общинска полиция, всеки е плащал адвокат. Никой не е спечелил. Накрая отиват при посредник, който не им казва кой е прав, а ги пита какво искат да се случи оттук нататък. След два часа имат споразумение, което не е нито победа, нито загуба. Медиацията не решава кой е виновен. Затова е добре да се опита разговор, преди да се плати първият адвокатски хонорар. Тя решава как да продължат да живеят един до друг.
Медиаторът е трета страна, която не решава. Той води разговора: дава думата, повтаря, проверява дали си разбрал, помага да се отдели интересът от позицията. Позицията е „искам това място“; интересът е „не искам да паркирам на сто метра с дете“. Когато се говори за интереси, се появяват варианти, които никой не е виждал. Затова е важно да се знае, че медиаторът не дава оценка и не казва кой е прав. Процесът е доброволен, поверителен и може да бъде прекратен по всяко време.
Предимствата са практически. По-бързо е, по-евтино е и не е публично. Страните запазват контрол върху резултата, вместо да чакат съдия, който може да реши нещо, което и двете мразят. Има и нещо по-важно: отношенията. Съдът произнася присъда и приключва делото, но не връща съседството. Ето защо е по-добре да се говори за това какво ще правите заедно, отколкото кой е виновен за миналото. Ако хората ще продължат да работят заедно, да се виждат или да отглеждат децата си заедно, споразумението е по-полезно от победа.