Оспорваш глоба, която смяташ за неоснователна. На първа инстанция губиш. На втора — също. Накрая съдът отсъжда в твоя полза и написва, че актът е незаконосъобразен. Минават две години, струва ти няколко хиляди и нерви. Печелиш. Сега си задай въпроса, който всъщност измерва правовата държава: щеше ли да спечелиш, ако отсрещната страна беше министерство с двадесет юристи и неограничено време? Ако отговорът е „не“, значи си спечелил срещу институция, която не е била достатъчно заинтересована. Истинският тест не е дали печелиш, когато си прав, а дали би спечелил, ако отсреща стоеше някой, който не иска да губи.
Правовата държава означава, че властта също е подчинена на правила. Не като декларация, а като работещ механизъм: законът е публичен, прилага се еднакво, съдът е независим и решенията му се изпълняват дори когато са неудобни. Има четири практични изисквания и всичките са скучни — ясни правила, предвидимо прилагане, независим арбитър и изпълнение. Липсата на което и да е от четирите не се компенсира от останалите три. Липсва ли едно от тях, останалите започват да работят наобратно: ясни правила без независим арбитър стават инструмент в ръцете на силния.
Защо това е икономически въпрос, а не само морален? Защото инвестицията е залог за бъдеще. Ако не знаеш дали договорът ще се изпълни, дали данъкът няма да се промени изненадващо и дали съдът ще гледа по същество, ти или не инвестираш, или влагаш само в нещо, което можеш да изнесеш за месец. Затова разликата между две държави с еднакви ресурси често е в предвидимостта, а не в географията. Капиталът не обича смелостта, той обича скуката. Ето защо правовата държава е по-скоро инфраструктура, отколкото идеология — тя е условията, при които можеш да планираш повече от една година напред.