В една лаборатория стои малка епруветка с няколко клетки и микроскоп. Това не е фантастика, а рутинна работа в много болници: генът, който причинява тежко заболяване, се поправя в клетки, взети от самия пациент. Буквите на наследствеността се редактират като текст. Технологията е сравнително нова, но вече се използва при лечения, за които преди десетилетие не е имало надежда. Затова разговорът за нея е труден: технологията вече лекува, а правилата за това какво може още се пишат в движение. Оттук започва и най-трудният разговор — не технически, а за това къде свършва лечението.
Механизмът работи като търсене и заместване. Има молекула, която разпознава точно определена последователност от генетичния код и я срязва. До нея се подава шаблон — правилната версия на участъка. Клетката, когато поправя среза, използва шаблона и записва правилния текст. Ако всичко мине добре, промяната е трайна, защото е записана в самата наследственост. Затова най-голямата част от работата е проверка, а не редакция: да се докаже, че промяната е само там, където трябва. Ето защо цената на едно грешно рязане е по-висока от цената на сто проверки. Поради това методът е толкова мощен: той не лекува симптома, а причината.
Точността е всичко. Ако молекулата среже на грешно място, поправката може да създаде нов проблем, включително такъв, който се предава на следващото поколение. За тази причина голяма част от работата не е в самото рязане, а в проверката къде точно е срязано, какво още е засегнато и дали клетката не е избрала друг начин да поправи среза. Рискът не е в идеята, а в статистиката на грешките. Безопасността не е свойство на метода, а на конкретната употреба. Един срез на милион може да е достатъчен, ако е в лош ген.