В спешното отделение в три през нощта влиза мъж с болка в гърдите. Никой не пита дали има застраховка, преди да го сложи на носилка. После, когато болката отмине, започва другата част: кой плаща за изследванията, кой за престоя, кой за лекаря, кой е дежурен. Нито пациентът, нито близките му знаят цената на нито една от тези стъпки и никой не им я казва. Това не е небрежност; така е устроен пазарът, в който цената се появява след услугата и често не при пациента. Затова пациентът научава цената едва когато вече е длъжник.
Здравеопазването не е обикновен пазар по три причини. Първата е информацията: пациентът не знае какво му е нужно и не може да прецени качеството, затова разчита на лекаря, който едновременно съветва и продава. Втората е застраховката: когато плаща трета страна, и пациентът, и лекарят имат стимул да консумират повече, защото цената не се усеща. Третата е, че цената на живота няма пазарна стойност — никой не може да каже колко струва година живот, без да излезе от икономиката и да влезе в морала. Затова всяка система трябва да реши кой носи тежестта на тези три неща.
Оттук следват трите модела, които всички системи смесват. Застраховката разпръсква риска, но създава морален хазарт и подбор на рисковете — здравите излизат от общия фонд, ако могат. Държавното финансиране изравнява достъпа, но ограничава избора и създава опашки. Частното плащане връща цената, но наказва болните. Нито един не е чист, защото всеки решава различен проблем и създава друг. Ето защо реформата рядко е смяна на модела; тя е смяна на пропорцията и на правилата кой какво вижда. Поради това споровете за модела често са спорове за това кой плаща сметката накрая.