През 1991 година една от двете най-големи военни сили в света се разпада на петнадесет държави. Това се случва почти без война на нейна територия, без чужда инвазия и без военно поражение в класическия смисъл. Армията е била на място, арсеналите са били пълни, границите са били охранявани. И въпреки това центърът е загубил способността си да нарежда. Точно това е най-интересното в събитието: империите не падат само от натиск отвън, те се разпадат, когато центърът вече не може да си купи лоялност. Затова разпадът е по-добър пример за слабост на системата, отколкото за сила на нейните противници.
Икономическата причина е бавна и скучна. Десетилетия наред системата инвестира предимно в тежка промишленост и в оръжия, а потребителските стоки са оскъдни. Хората стоят на опашки, сравняват се с роднини от другата страна на границата и започват да не вярват, че системата ще ги изведе някъде. Това не е бунт, а ерозия. Когато обещанието за по-добър живот се отлага твърде дълго, доверието не изчезва с гръм, а се източва тихо, година след година. Ето защо ключовото число не е колко оръжия има една система, а колко дълго може да убеждава хората, че чакането има смисъл.
Вторият механизъм е реформата, която отслабва контрола. Когато една система е централизирана, тя разчита на страх и на забрана на информацията. Ако започнеш да отпускаш тези две неща, за да подобриш икономиката, губиш и инструментите, с които си държал системата заедно. Реформата е искрена и в същото време самоубийствена: тя дава на хората думи, с които да поискат повече, и им отнема страха, който е държал нещата на място. Оттук реформите в такива системи са опасни не защото са грешни, а защото отварят врата, която после не може да се затвори със същите средства.