В училище има правило: всички влизат през един и същ вход. Звучи справедливо. Но входът е с пет стъпала и без рампа, а в паралелката има дете в инвалидна количка. Формално то има същото право да влезе — и на практика не може. Точно това е разликата между равенство пред закона и равенство в резултата. Еднакви правила при различни изходни позиции не дават еднакъв резултат. Спорът за правата на малцинствата започва от тази разлика, а не от симпатии. Затова въпросът не е дали всички са равни пред закона — те са — а дали законът е достатъчен, за да стигне всеки до входа.
Формалното равенство казва: законът не прави разлика между хората. Това е огромно постижение и трябва да се пази. Но то предполага, че всички започват от една линия — а те не започват. Език, който не е официален, означава по-малко достъп до администрация. Училище без подкрепа за дете със затруднения означава отпадане. Разликата не е в правилата, а в условията, при които правилата се прилагат. Ето защо се появява идеята за специална мярка. Оттук равенството пред закона е необходимо и недостатъчно: то пази от произвол, но не поправя разликата, която е възникнала преди закона.
Специалната мярка е временно отклонение от еднаквото третиране, за да се изравни стартът. Рампата е най-простият пример: тя не дава предимство на никого, тя премахва пречка. Има и по-сложни случаи — квоти, часове по майчин език, допълнително финансиране за училище с деца от бедни семейства. Във всички тях логиката е същата: компенсира се нещо, което вече е неравностойно, а не се дава награда за принадлежност към група. Поради това мярката трябва да е насочена към пречката, а не към групата: рампата помага и на майка с количка, и на куриер.