Двама души работят еднакво и получават еднакво. Единият е на трудов договор, другият — на граждански, трети — през фирма. Данъкът им е различен, защото формата е различна. Това не е измама; това е резултат от кодекс, който третира различните форми по различен начин. Затова данъчното право не е само за счетоводители. Затова е добре да се знае, че формата на работата е и данъчно решение, а не само удобство за работодателя. То определя колко струва работата ти и каква част от нея остава при теб.
Логиката е, че се облага резултатът, а не усилието. Ето защо има разлика между доход от труд, от наем, от капитал и от продажба. Всяка категория има правила за признаване на разходи, за авансови вноски и за деклариране. Малката фирма може да приспадне разход, който физическото лице не може. Поради това една и съща дейност може да е по-изгодна в една форма, отколкото в друга. Следователно е важно да се пита не само колко е ставката, а и какво се признава за разход и кога се плаща. Това е разлика в правилата, не в морала.
Сложността е предимство за този, който може да си плати консултант. Ако кодексът има сто изключения, този, който ги знае, плаща по-малко; този, който не ги знае, плаща повече. В резултат на това опростяването е политика, а не техническа подробност. То премахва предимството на знанието и прави системата по-равна, дори когато ставките остават същите. Ето защо е по-полезно да се говори за простота, отколкото за ставка, защото простотата определя кой реално плаща и кой само изглежда, че плаща. Проблемът е, че опростяването обикновено премахва и облекчения, от които хората се възползват.