В края на месеца човек вижда във фиша две числа, които не съвпадат: брутната заплата, за която се е разбрал, и сумата, която пристига по сметката. Разликата не е грешка, а данък и осигуровки, удържани преди парите да стигнат до него. След това плаща добавена стойност върху почти всяка покупка и не го забелязва, защото тя е в цената. Така един човек плаща данъци два пъти и усеща само единия. Разликата между двете е и разликата между два вида данък. Затова усещането за данъчна тежест е различно от самото число.
Прекият данък се плаща върху дохода или имуществото и е назован в документа. Косвеният е в цената на стоката и се събира от продавача, който го прехвърля на държавата. Ставката може да е плоска — един процент за всички — или прогресивна, при която расте с дохода. Има и четвърти вид, който не се нарича така: инфлацията, която облага спестяванията, без да пита. Важно е и какво е основанието: доход, потребление, имот, печалба. Всяка основа променя поведението по различен начин. Затова два данъка с еднаква ставка могат да имат напълно различен ефект.
Кой реално плаща данъка, не се решава от закона, а от пазара. Ако върху работодателя се наложи вноска, той може да я поеме или да я прехвърли към заплатата; в дългосрочен план част от нея отива при работника под формата на по-ниско възнаграждение. Ако се обложи производител, част от сумата се поема от купувача през цената, а част — от производителя през маржа. Колко от едното и колко от другото зависи от това колко лесно всяка страна може да излезе от сделката. Ето защо обещанието, че данъкът ще го плати корпорацията, е политическо, не икономическо.