Двама души вършат една и съща работа в две различни сгради. Единият получава два пъти повече, защото е започнал по-рано, защото е в по-голяма фирма или защото е имал познат, който го е препоръчал. Разликата не е резултат от нещо, което вторият е сгрешил, нито от нещо, което първият е заслужил. Тя просто е резултат от това къде са се озовали. Въпросът на преразпределението започва не от идеология, а от наблюдението, че стартовите позиции не са еднакви. Затова въпросът не е дали да има неравенство, а кое неравенство обществото смята за допустимо и защо точно това.
Пазарът разпределя според това, което някой е готов да плати. Това е ефективно — цената носи информация, която никой плановик не може да събере. Но не е справедливо по никаква дефиниция, защото готовността да платиш зависи от това колко имаш, а не само от това колко цениш. Човек с наследство може да плати за къща, която човек без наследство не може да си позволи, дори да работи повече. Пазарът не знае за стартовата позиция — той вижда само офертата. Ето защо пазарът е добър механизъм за ефективност и лош за справедливост — двете не са едно и също нещо и никой не ги е обединил.
Оттук всяко общество има някакво преразпределение, дори да не го нарича така. Пътищата се плащат от всички и се ползват от всички. Училището е безплатно, защото образованието на детето на съседа е в твой интерес — то ще работи, ще плаща данъци и ще те лекува, когато остарееш. Пенсията е трансфер от работещите към тези, които вече не работят. Въпросът никога не е дали да има преразпределение, а колко и по какъв начин да става то. Поради това спорът за данъците е спор за пропорцията, а не за съществуването им: няма общество без общи разходи и без общи приходи.